събота, 31 януари 2009 г.

До кога ?

Лекува ли времет0 раните, 
толкова бърз0 колкт0 казват?
Минава ли болката от забраните,
или нищ0 не е так0ва какв0то ТЕ г0 разказват?!

Умира ли силата в младите, 
сам0 тогава когат0 ТЕ го поискат?
Или властват над тях "плеядите"
-такива каквит0 ТЕ ги измислят?!

Намират ли хората обич и ласки, 
там къдет0 привиде ги няма?
И има ли смисъл да слагаме маски,
когат0 и без това светът е огромна измама!?

Кои са за Бога , 
х0рата жалки,
за малк0 пари и за дрога ,
продават и душата си , 
кат0 някакви д0лни отайки!

Нима не разбират , 
че в днешнот0 време 
всички кинти събират 
и на никой за никой не му дреме... 

Колк0 ще трябва това да търпиме?!
Ако мислиш,че греша - опитай се - СПРИ МЕ!

Ето виждаш ли - отн0во всички замълчаха!
Да, така е - защ0то д0 сега яко с лъжите те играха.
Не смеят да кажат и дума дори.
И ти не казвай нищ0 - пр0сто замълчи! 

Всички са навътре в нещата, 
всеки гледа как някой да прецака!
Така стоят нещата в нашата държава...
До кога кажете ми т0ва така ще пр0дължава?! 


Тя и Той

Беше мрачно,навън валеше силен дъжд,койт0 бе прогонил всички от малката уличка.Само едн0 момиче продължаваше да стои там, цялата трешереща от студ , с напукани устни и стичащ се по лицет0 и грим. Дрехите и бяха прогизнали от пороя който се сипеше върху и. Тя не помръдваше стоеше си седнала на паважа и г0 чакаше. Чакаше г0 да се върне,да я прегърне,  да я целуне и да и каже,че я обича , н0 него го нямаше. 
Изведнъж пр0блесна ужасяваща светкавица. Момичет0 се стресна от силата и , изправи се и започна да се оглежда в пустотата...
Нямаше никог0 другиго на улицата. Всички се бяха прибрали в домовете при семействата си. Дори старият просяк г0 нямаше - беше се скрил под моста,заедн0 с най-д0брия си приятел, вярнот0 му куче Бийгъл. 
Макар премръзнала и уплашена , тя не спря да чака любимия си. Минаха часове,а тя не помръдваше от мястот0 си. Стоеше , трепереше и чакаше. Тя чакаше ли, чакаше... н0 нег0 го нямаше. А тя толкова много искаше да го види,обичаше г0 с цялото си сърце.Не можеше да си представи , че той я е изоставил, че няма да дойде , че не я обича.... 
Не... представяше си го, н0 неискаше да го повярва!! 
Надеждата,че той ще съжали за думите си,за раздялата им, за това че я е изоставил, тази надежда не умираше! 
Тя не издържа, отвори чантата си , изкара намачкана кутия с цигари , запали цигара и погледна към луната. Димът излизащ от устата и изглеждаше кат0 усвирепял дракон кръжящ окол0 плячката си. Вече дори тя не усещаше дали плаче...дъждът покриваше лицет0 и толкова силн0,че не намираше разлика между сълзите и капките.
През тъмните облаци,на небет0 се виждаше и Луната. Блестеше тaka,че нямаше как да не я забележиш. Момичет0 се загледа в нея...затвори очи и си пожела той да се върне. В този момент се чу звук от гуми! До красив0то премръзнало момиче спря кола. Фаровете и осветиха госпожицата толкова силн0,че тя неможеше да види кой е в нея. 
От пристигналата кола слезе момче, момче с прекрасни небесно сини очи, очи коит0 тя веднага позна! Той притича към нея, притисна я силно към себе си, погледна я ,пр0шепна и "0бичам те!"  и я целуна така, какт0 никога до сега не го беше правил!
Тя беше толкова щастлива...
Той я вднигна на ръце, започна да я  върти и целува...всичко беше кат0 в приказка. 
Тя го гледаше толкова влюбено, неможеше да повярва ,че всичко това се случва, всичк0 и изглеждаше кат0 сбъдната мечта! Навън продължаваше да вали , тя потрепна от студ, в този момент той съблече якет0 си и г0 наметна на "момичет0 на мечтите" си , какт0 той сам се бе изразил миг преди т0ва. 
Двамата вляз0ха в колата, целунаха се,обещаха си , че повече никога няма да ее разделят!
Той запали двигателя и потегли по широкия градски път...


To be continuie ... 



Какв0 си ти ?

Най-хубавото нещо в живота ми! 
Нещото, което обичам повече от всичко останало.
Бледият лъч светлина в тъмната нощ, 
малката пътечка, която ме извежда 
през безкрайния лабиринт от улици...

Всичко това си ти! 
Всичко! Всеки! Навсякъде! 

Дори със затворени очи,
отново виждам лицето ти -
озарило ме с усмивка, 
отново чувам познатия ми до болка глас,
който може да ме накара, 
както и да се засмея по най-истинския начин, 
така и да заплача, сякаш ме пронизват десетки ножове. 

Убедила съм се вече, че нищо, напълно НИЩО 
не може да ме накара да спра да те обичам!
Нито времето, нито разстоянието,
нито пък мнението на хората около мен.

Дори това, че си някъде там - някъде далеч в нищото, 
някъде без мен, а с някой друг - 
и това не ми пречи... Напротив!!
Да! Не ми пречи. Кара ме да те обичам още повече.
Толкова силно, 
толкова много, 
толкова истинско!

Онзи поглед, онзи мил и красив поглед,
с който всеки път ме гледаш - 
с него ме караш да се чувствам 
прекрасна, неповторима... единствена!

Обичам те, слънчице мое,
остави незаличима следа в сърцето ми, 
която никой, напълно никой, 
няма да успее да премахне... 

Завинаги... Обичам ТЕ!!!

Кой всичко това позволи ?!

Колко истински хора има в живота ни? 
Колко истински клетви, чувства, слова...?! 
Колко от тези неща са измислени...? 
И колко от тях са лъжа, за беда...?!

 

Колко ли пъти нас са ни лъгали? 
Колко ли пъти, без дори да узнаем... 
Колко ли пъти са ни измамвали?
А ние сме вярвали сляпо, до края!

Защо безнаказани всички ни мамят, 
защо всеки се мъчи да ни нарани? 
Защо винаги с надежди ни хранят, 
а накрая само болката остава да гори...

 

Пристъпиш ли границата, обратен път няма! 
И надали ще искаш да се върнеш вече там...
Ще 
обвиеш сърцето си в дебела лава 
и ще си останеш завинаги сам...! 

Преструвки безброй!
Лицемерие МНОГО...!!! 
Лъжи от безсилие
и страх от сълзи... 
Това е животът ни, 
но ЗАЩО, ЗА БОГА!? 
Кой всичко това позволи...?